ВТОРОТО ИЗПИТАНИЕ НА РСВ1

Резюме на историята до тук

През есента на 1962 г. на една изложба в Москва, радиотелефоните РСВ1, които присъстват там почти случайно, са забелязани и харесани от "свързочния народ" (Connecting People © :) на Министерството на Селското Стопанство на СССР. На тях им е възложено да извършат революционна промяна и развитие на средствата за подвижна радиовръзка в тяхната страна: изоставяне на честотния обхват лежащ между СВ и КВ с АМ, и преминаване на УКВ с ЧМ. На най-високо ниво (Хрушчов-Живков), е постигната договореност, че тези средства ще се доставят от България. Недоразумението, относно това, кое именно ще е "това средство"(и как се казва), бързо е изгладено още в изложбената зала и така, по-късно, плановите комитети на двете страни обезпечават "зелена линия" за нашите, неотдавна пръкнали се на белия свят, УКВ ЧМ радиотелефони РСВ1.

При първата демонстрация, РСВ-тата се държат добре и покриват дистанция от 30 км. . Освен това изглеждат (и са!) модерни, изградени с качествени елементи и с невероятно елегантна, внушаваща респект конструкция. Така, още с появяването си, нашите РСВ1 безкомпромисно изместват "конкуренцията" - УКВ радиостанции от съветски или друг произход.
Но разбира се, това е само началото на пътя, който трябва да извървим. За да се приеме на "въоръжение" една техника (особено, когато става дума за мащабни количества), тя трябва да премине през трудните етапи на Междуведомствените изпитания - една трудоемка, скъпоструваща и отнемаща много време дейност.

При нас, в ЗССРЕА и СЗС, се прави подготовка за бъдещото масово производство. След провеждане на малка пробна серия, през лятото на 1963 г. ние занасяме два образеца за изпитания при "конкуренцията". От там именно, се очаква да получим заветния официален одобрителен протокол, който ще задейства държавните машини на двете страни.
По време на механичните изпитания на виброустойчивост, в нашите модели се проявяват дефекти, които обаче, са отстранени бързо и на място.
Но като цяло, независимо от някои драматични перипетии, изпитанието преминава успешно. Насрочени са повторни изпитания, на доработени (съгласно препоръките от протокола) образци на УКВ радиотелефоните РСВ1.

ВТОРОТО (решително) ИЗПИТАНИЕ (или О'Хенри да ни е на помощ! :))

Това което прочетохте до тук е само една малка част от един широкомащабен индустриален проект в който взимат участие много хора. Образно казано, тук аз разказвам само това, което съм видял през моята "амбразура". Нещата и събитията, за които зная от други източници се постарах да сведа до минимум.
Понеже изпитвам нужния респект към израза "споменни халюцинации", когато пиша тези редове, непрекъснато търся документална опора в стари лични записки, снимки, запазени от мене публикации в периодичния печат от онова време и др.п. Разбира се, ако навремето си бях водил нещо като дневник, сега нямаше да се взирам във всяка чертичка или знакче, по всяка хартийка или снимка от онова време, но...... както казват някои: младоста винаги е самоуверена, или още по-удачно.... "акъл-море, глава-кофа" :(.

Много по-късно, един умен човек (Лъчезар Раев, представител на Електроимпекс в нашето търговско представителство в Москва - вижда се на снимката от 1983 г , Воронеж, последен на третия ред) ще ни натяква (и то със пълно право!): - Пишете бе момчета, пишете! Защото, "и най-силната памет бледнее, пред най-слабото мастило"! (китайска поговорка, той ни я каза). Горещо ви я препоръчвам: да стигне до съзнанието ви, да я имате предвид и да я ползвате, без да отлагате нищо за после.

Ето, аз и сега имам купища снимки, на които няма драснат нито един ред на гърба им. Какво е събитието, къде сме, кога е било, кой беше този или онзи, пълните им имена? Нали разбирате какво и кого са имали предвид мъдрите китайци? Ами мене лично, разбира се, но може би и вас, любезни ми читателю :).

Ето защо, изпитах голяма радост и задоволство, когато открих "слаб мастилен" ред в една моя настолна книга - "О'Генри РАССКАЗЫ" (изд-во Московский рабочий 1957). На нейната първа страница, моята ръка (благославям се за това! :), своевременно и със синьо мастило е написала: "Москва, 28.XI.1963 г. Петър Хинков". Колко е семпло, нали? Само няколко букви и цифри, които обаче поставиха всичките ми спомени по техните места. Заковаха ги като с пирони!
Ето, така намерих търсената нова опорна точка, за да мога достоверно, без риск от споменни халюцинации и фазови разлики, да опиша следващите няколко концентрични кръгове, които благодарение на редкия ви късмет (и търпение :), ще видите по нататък.

А тази книга я купих съвършено случайно. В пешеходния подлез пред магазин "Детский мир" в Москва. Зимата там се случи люта. Лицата на хората не се виждаха, само очите им се забелязваха зад заскрежените амбразури на ушанките им. Не мога да обясня как съм могъл, в тази меко казано, неуютна среда, да забележа каквото и да било, та камо ли и някаква си книга. Защото тя лежеше между много други антикварни такива, които един възрастен московски букинист предлагаше на сергийка в подлеза. Но мимоходом аз зърнах корицата и се заковах на място. С което предизвиках малко задръстване за потока от хора, които вървяха зад мене. В главата ми първо проблясна това, че предната година, в ООН беше организирано честване на 100-годишнината от рождението на О'Хенри. Бях видял съобщение за това, някъде в наш вестник. Но второто и най-важно беше това, че този автор ми е познат - вече бях прочел нещичко от него, и то ме беше изпълнило с неописуем респект.
(Във в-к "Стършел" се бяха появили два негови разказа. Първият, който ме срещна с О'Хенри беше "Сродни души", а втория - "Пътищата които избираме". И сега, след толкова години всеки път преживявам потресаващия захват за гърлото с който ме посрещат още първите изречения на неговите разкази. За изложението вътре и края(финала) на разказите, имам да казвам много, но ще ви го спестя. Тука няма да се впускам в литературни есета, сега целта ми е друга - да ви разкажа как О'Хенри на 101-та годишнина след неговото рождение, индиректно взе участие при провеждането на второто изпитание на радиотелефоните РСВ1).

И така, аз съм в тълпата проходящи издишващи пара хора, и в миг зървам името. (Е, то е на руски - "О'ГЕНРИ", но и ние знаеме някои вицове на тема "Г", нали се сещате за оня финал:
- "Гристо, Гристо, що не ме гванеш за г.. ?" :).
Щастлив от находката, бързо купих книгата, прегърнах литературното съкровище и така, продължих към познатия ви вече, Казанский вокзал. А там, както сигурно се досещате вече, под пълна пара, ме очакваше прочутия със сладката си вода, влак за Воронеж :).

Ето така, всред свирепия московски студ, извадих невероятния късмет да получа своето "горещо" подкрепление за предстоящите изпитания - в техния общ, пряк и преносен смисъл. (Ако избързам много напред, само ще ви кажа под секрет, че и до сега, точно тази книга, винаги я държа само на една ръка разстояние от моята възглавница :).

ДОКАТО ПЪТУВАМЕ - да си похортуваме :)

И така, ние вече пътуваме към Воронеж: моя милост, книгата с разкази на О'Хенри и двата бъдещи великомъченика - четвъртата бета версия на радиотелефоните РСВ1 - updated, upgraded and improved!

Но докато пътуваме, искам с няколко думи да опиша, какво става там, у нас, на площадката на родния Слаботоков завод. След обстойна оценка на наличните ресурси, у нас е взето едно далновидно решение. А то е, че внедряването в масово производство на новата УКВ техника може да се осъществи само на територията на Слаботоковия завод. И там започва едно наистина мащабно преустройство. Бившия "трети цех" е освободен от всички намиращи се на него звена, извършва се основен ремонт и започва изграждането на монтажните линии на бъдещия "цех РСВ". Другото далновидно решение се отнася за нашего брата - конструкторския колектив на радиотелефона РСВ1 - т.н."група 3". Териториално и административно ние оставаме в ЗССРЕА, но тематично, изцяло минаваме на пряко подчинение на Слаботоковия завод - нещо като почти тригодишна служебна командировка :). Която ще завърши чак през м.март на 1966 г. когато, и териториално и административно, нас ни прехвърлят в състава на Института НИПКИРЕ, вече като СЕКЦИЯ УКВ РАДИОСТАНЦИИ. (Колко лесно се изговарят, а всъщност колко МНОГО НЕЩА се крият зад тези думи......)

На първо време, "двойното подчинение" ни създаде проблеми и главоболия, главно в човешкия, личностен план. Някои от моите хора се стъписаха от обема, отговорността , че дори и възможността от евентуален провал. Други, просто почувстваха дискомфорт от ситуацията и започнаха да се озъртат. И как човек да не се разтревожи, когато от най-високите места на нашите местни йерархии(административни и технически), съвсем недвусмислено се изказваха съмнения, вещаеше се нашето проваляне. Така например директора на СЗС - Леон Маиров, под формата на успокояване, на всеослушание заявяваше: - "Абе, в началото ще натрупаме брак до тавана на цеха, ама после постепенно ще потръгне (производството)". Цитирам го почти дословно, защото никога не го забравих. Не защото имам слонска памет, а защото (тук избързвам, но не мога да се стърпя, да не го кажа) - това предсказание не се сбъдна/случи никога.
Още от първия ден на производството, а след това години наред, конвейера бълваше радиотелефоните РСВ1, ритмично и без задръжки - за едното чудо и приказ. Както за нашите "неверници", така и за многобройните технически делегации от ГДР, Унгария, Чехословакия, СССР и др., които посещаваха цех РСВ на СЗС - да гледат, цъкат с език и да се учат на индустриално производство.
Славно беше поколението от технолози, конструктори, инструменталчици - въобще целия трудов народ на Слаботоковия Завод. И всички имат заслуга за това - от Леон Маиров до Васо "Електролита". Всички останали (съжалявам, че тук няма място да ги изброя), просто се намираме някъде, между тези имена :)).
"С этих лет не смолкнет слава, не померкнет никогда...." (с)

Но всичко това ще се случи после, много по-после. Сега при нас, общо взето, витае неизвестността, а тя винаги плаши. Та дори и нашия директор на ЗССРЕА - Русен Кондарев, изказваше съмненията си, но от по-друг ъгъл: според него, Съветския Съюз не се нуждаел от такъв тип радиостанции (като нашите, демек). Като знаех всичко това, дадох право на всеки от нашите, сам да реши на кое място иска да бъде. И така, тези които поискаха, намериха своя повод и причина да се преместят на место, намиращо се по "на завет" и по-далече от тъмния облак, надвиснал над главите ни :).
Но това, може би беше и за добро. Защото по такъв начин (процеса аз наричам "дупчеста проводимост"), съставът на нашия колектив се попълни с нови кадри (качествени и инициативни конструктори), които с желание и ентусиазъм се включиха в започнатото дело. Тук ще спомена двама от тях: Николай Люцканов и Асен Дачев, които надявам се, вече сте успели да видите на снимката с Лауреатите от 1969 г. (от л-д : Асен Дачев, Иван Войнов (н-к цех РСВ), моя милост, Николай Люцканов, Никола Царибродски)

С активното участие на технолозите от СЗС, прототипите (които сега водя на измерване и изпитания във ВНИИС), са подобрени и коригирани съгласно забележките от летния протокол. Освен това са настроени и измерени на фабрична измервателна апаратура, която по спешност ни беше доставена от фирмата "Marconi Instruments"-Англия. (Под сурдинка ви казвам, че за времето си, тя беше на върхово световно ниво, което всички ние, тук в България, виждахме за първи път в живота си!).
Предварителните тествания на новите образци в ЦИЛ на СЗС, са толкова окуражително успешни, че това изглежда дава основание на ВТО "Електроимпекс", още на 08.10.1963 да депозира пред завода официална заявка за "изработване на 10,000 броя РСВ1 за следващата 1964 г." Което нагледно дава представа и за това, какво е било налягането на парата, вътре в "нашия казан".
Това доста напомня за приказката: "рибата-в морето, тиганя-на огъня", но е факт. Защото вие добре знаете(и можете да го потвърдите :), че аз в момента съм във влака и пътувам. И, че утре ми предстои да се срещна с един отбор юнаци, които вече ме чакат с наточени калъчки :).
А при този сценарий, също ще се съгласите, че дори и един О'Хенри, няма хабер какво може да се случи на предстоящата корида - въпреки подсказката която прави, чрез едно негово заглавие, което сега в момента, тук във влака чета за първи път : "Джефф Питерс как персональный магнит" :)).

ЗИМНА ПРИКАЗКА СЪС ЩАСТЛИВ КРАЙ

Независимо от шеговития тон, който поддържам до тук, ви казвам, че колкото по-вече наближавах до Воронеж, толкова по-вече ми се с свиваше сърцето. Имаше и причина за това. Преди да взема влака, имах дълго продължила среща с хората на А.С.Бабенко в МинСелХоза. Между другото, там ми дадоха да прегледам и една дебела папка. Същата съдържаше технически описания, предложения за доставка на местни и чуждестранни радиостанции, писма с предложения и въобще много яка кандърма - МинСелХоза да ни зареже и се ориентира към "родното производство" - т.е. това което се предлага от тези и от там за където аз пътувах. И от където, аз трябваше да се върна не само жив, но и да донеса заветния одобрителен протокол за нашите РСВ-та! A дори и един бегъл поглед на съдържащата се в папката преписка, беше достатъчен за да се види, на какъв натиск са подложени свързочниците - "кънектинг пипъл-а" на МинСелХоза - нашите бъдещи клиенти. В същото време техния неописуем ентусиазъм и доверие в нас (мене :), ме караха още по-вече да се чувствам притеснен.

При второто си пристигане във Воронеж обаче, бях посрещнат добре и в противовес на студеното време бих казал - топло. Явно споменът от предишното изпращане още беше жив. След като ме настаниха в хотела, веднага отидохме в Института, който се намира много наблизо. Там съгласувахме програмата за изпитанията .... и така се започна новата епопея.

Незная как е сега, но тогава за да се изпита едно изделие се изискваше огромна по обем и сложност документация с планове, методики на измерването, графици и огромна по обем и времетраене лабораторна работа - не мога да изброя всичко и затова го обобщавам с думата - епопея. Този път основната работа премина в отдела на Марк Анатольевич Герман - един високо ерудиран специалист. С него, освен по техническата част си допаднахме и с това, че и двамата бяхме млади татковци :).(Бай О'Хенри е разработил тази тема перфектно в "Сродни души" ("Родственные души") :)).

И така започна новата епопея. Ден след ден, и нощ след нощ. Защото понякога (според графика на изпитанието в климатична камера), се налагаше да се правят измервания и през нощите. А когато нощите биваха свободни, аз пък (въпреки, че беше много студено и в хотела, тоже) завит в одеало, ги използвах за четене - вече знаете на какво. Казвам това, не за да видите колко съм бил умен и начетен. Обратното. Да ви споделя, че тогава не знаех твърде много неща за обикновената, човешка комуникация. И, че изпитвах вопиющата нужда да науча, как това, което исках да кажа, да го направя да звучи малко по-интересно, малко "по-така", на говоримия руски жаргон/сленг, за който аз по това време, нямах ни най-малка представа. Ето така, трябваше да се уча(и науча) и на "това нещо" в движение. И тук, моите главни учители бяха: щастливо срещнатия от мене О'Хенри, с неговите невероятни словесни конструкции и повече от десетте блестящи преводачи на разказите му(мъже и жени) - перфектни познавачи на руския (естествено и на английския :) жаргон/сленг.
-----------
(Тука под черта ви съобщавам, че пишейки тези редове нарочно погледнах в книгата и направих опит да преведа/кажа някои фрази на български. И знаете ли, останах разочарован. Толкова блестящо са се представили преводачите, че голяма част от разказите, вече трайно и безвъзвратно са "имплантирани" в мене, и ме впечатляват само в техния руски вариант :)).

За да не ви досаждам с подробности, ще съкратя описанието на всеки от перипетиите на това "историческо" (за мене и РСВ-то) изпитание. Но ще отбележа най-главния момент. А той засягаше измерването на честотата (за предавателя и приемника). Нейната точност и нейната стабилност ("задържане" в определените от съгласуваното ТУ граници).

Много държа да знаете, какво беше нашето "дередже" по отношение измерването на честота за онова време, което ви описвам.
Знаех(от картинки с текст:), че по света съществуват електронни (директни) измерители на честота. Но опитите на нашата страна да се сдобием с тях удариха на камък. Имаше ембарго, и фирмата "Маркони"- Англия, категорично отказа доставката. Както преките заявки, така и направените по "заобиколни начини"- чрез втори и трети страни. Така за един такъв опит, (чрез наш австрийски доставчик) същия ни изпрати "за сведение" копие от писмото на "Маркони" до него. В него пишеше нещо такова: -"Уважаеми...така и така, ние знаем, че тази доставка е за България, и ние вече директно сме ги уведомили, че честотомерите са под ембарго!.....". Или с други думи: "Bulgaria! No passaran!"©

По това време измерванията при нас ставаха индиректно, с помоща на т.н. хетеродинни вълномери. Доколкото ми е известно, в страната ни имаше само три такива. Това бяха легендарните БиСи-та на Bendix Aviation Corporation, които сътрудниците на закритото американско посолство бяха оставили на Иван Джаков - един рядко способен български радиотехник и радист, който навремето е поддържал и поправял тяхната апаратура. (Той е най-малкия от тримата братя Джакови - една прочута радиотехническа фамилия. Най-големия е професор Емил Джаков, от БАН, а средния е инж.Борис Джаков, бил ми е технически директор на Слаботоковия завод. Иван Джаков заварих да работи в състава на лабораторията на Борис Антов / Боровски, когато през далечната 1953 г."с оглавник на главата" ме заведоха там :).

Та този Иван, като ни напусна, ни остави / завеща едното БиСи. Другото остана в него. Чувал съм, че имало и трето, но не съм сигурен. По-късно се появиха съветски "пълни копия" на легендарния измерител и до тогава, само така се мереха честотите (фреквенциите :) в България (както и в повечето страни на света).

Ето тука, във ВНИИС, за първи път видях/срещнах се и бях измерен на един "директно отчитащ" цифров честотомер.Помня, че бях силно впечатлен и развълнуван от срещата с това ново "чудо на техниката".
Беше/представляваше нещо голямо, като перална машина. Отпред респектиращо стояха наредени някакви вертикални стълбове/индикатори с цифри (декади, от 0 до 9). Вътре беше пълно с радиолампи, но май още по-вече бяха вентилаторите за тяхното обдухване :). Спестявам ви подробностите, но когато наставаше моментът на отчитането, картината придобиваше импозантен характер. Вентилаторите зафучаваха (нещо като пералната машина при центрофугирането:), няколко души грабваха моливите и всеки записваше показанието на няколко от стълбовете. Измерването не трябваше да трае дълго, вътре нещо прегряваше....Изобщо ужасно отговорно занятие се оказа цялата тази дейност. А, ако от това зависи и съдбата на даденото измерване? Ще се съгласите, че който гледа и е зависим от резултата на едно такова измерване - се намира само на една крачка до инфаркта. Казвам ви го най-сериозно, преживял съм го.

И какво стана накрая ли? Ами ето, аз все още съм жив, а стабилноста на честотата оставаше в нормите, което си остана едно чудо(и приятна изненада:) и за мене и за "прогресивното човечество". Въпреки, че за ваше сведение (и самопохвала), ви казвам какво, че кварцовите генератори, които бях сложил на РСВ1 и сега са една нанадмината класика в този жанр. За качеството на самите кварцове - няма да говорим. Нали помните кой ни ги направи и как ни ги доставиха ( Made in Carl Zeiss - Jena, доставка - PAR AVION :).
Но преживяното си е преживяно. Когато се върна ще заплача за цифрови честотомери така силно, че не след дълго ръководството на държавата ще намери начин да го реши. Как стана това ли? Ами така, чрез "подводница" във "вражеския лагер". С помоща на голям шеф от фирмата "Shlumberger"(същевременно - член на ЦК на френската компартия), у нас беше доставен един много модерен за времето си цифров честотомер "Рошар -електроник". Докато все още бях на себе си, побързах да кажа "ДА,ТОЙ Е" и след няколко месеца в Слаботоковия завод "цъфнаха" цели 12 броя "рошари". Беше нещо като пробна серия за тях, дойдоха заедно с техния главен конструктор, който ни запозна с новата техника. Така в нашата страна беше направен пробив във ембаргото и така излязохме едни гърди напред всред останалите колеги в "социалистическия лагер":). Дълго време, това ще впечатлява/слисва много от чуждестранните делегации посетили завода през този период. Дори сега, след толкова много време, си мисля, че наистина гледката с "Рошар"-ите беше импозантна! Най-сериозно, точно така беше!

Но това е после, по-късно, сега аз съм във ВНИИС - Воронеж и с зяпнала уста, мечтая за уреда като перална машина, който току-що бях видял :)). Разбира се там имаше и други неща, които виждах/научавах за първи път, но това с честотомера беше най-важното. Иначе радиотелефоните РСВ1 издържаха изпитанията на "отличен", което беше и отразено в съответния одобрителен протокол за съответствие на техническото условие и самото изделие, на действащите местни и международни стандарти - един жизнено важен документ, необходим за легитимирането на нашето ново изделие.

С това, времето на изпитания за РСВ1 (и неговия колектив :) не завършва. Напротив, то тепърва започва, но вече на реални терени и при реалните експлоатационни условия на безбройните колхози и совхози, управлявани от нашия най-крупен клиент - МинСелХоз-а на СССР. Но понеже ми е трудно да проследявам всичко в хронологичен ред (а и вас, това едва ли ви интересува толкова много), по нататък ще описвам отделни епизоди, които няма да са свързани един с друг и ще отразяват само някои от по-интересните (според мен) моменти на нашето житие-битие, вече в качеството си на утвърдени производители и доставчици на УКВ радиоапаратура за наземни подвижни служби (в някои страни на света :)

Така, с един хубав хепи-енд, искам да завърша моята воронежка зимна приказка. Там най-накрая, след повече от две седмици труд и вълнения, ще настъпи момента за сбогуване с моите нови и стари приятели. За целта същите ще ми окажат честта да организират "семейна" вечеря и това ще е едно събитие, за което и сега, всички си спомняме с умиление. Просто няколко семейства направиха съответната "организация" и в квартирата на Игор Иванович Дежурний (блока му беше досами хотела където живеех) се проведе "другарската вечеря". На нея имаше всичко. И ядене и пиене и приказки. И много хора - поне 4 семейства, с децата си. И там беше дори и О'Хенри (или неговия дух), тъй като компанията настояваше да им преразкажа "Пимиентские блинчики", "Младенцы в джунглях" и новия микс - "Петер Хинков как персоналный магнит" :)). Така, след падналия голям смях и веселие, всички дружно отново ме изпратиха на гарата, където.....вече знаете как тръгва "моя" влак. (На друго място ще опиша как все пак спряхме този влак за 2 минути (след като беше вече тръгнал!)........Това го правиме обаче много по-късно, в Москва, на Казанский вокзал......следете епизодите)

Някъде след полунощ излязох в коридора (този път за малко :) и се натъкнах на следната картина. Някакъв германец лазеше на "четири крака" и жално грухтеше "Васса, и'к мьокте васса". Понеже между другото, поназнайвам и немския, в доловения берлински акцент схванах същността на едно познато ми чувство. Явно пред мене лазеше друг колега по командировка, който някои други воронежци бяха "изпратили", по живо и по здраво - нещо като моята милост, миналия път. Помогнах на другаря по беда и го заведох до кранчето,(което си стоеше кротко на същото място). След което, с чувство за изпълнен интернационален дълг, се върнах в купето си. После лежах дълго с отворени очи и си мислех за превратностите на съдбата. Как на отиване пътувах със стиснато гърло, а сега се връщах доволен, щастлив и ...не така жаден за вода :). И отгоре на това - с одобрителен протокол от лабораторните изпитания и читави/останали живи, РСВ-та.
А след срещата с германеца - и с още едно, новопридобито самочувствие на ветеран.
Ами така де, там, за където някои са се запътили, ние от там вече се връщаме :)).

eof / край на файла "Второто изпитание на РСВ1". Това е и завършекът, на трите последователни разказа по темата : "Историята на РСВ1". / 02.04.2004 г.