Език мой, враг мой (c) - лингво-етюди за младенци в езиковата джунгла
През м. октомври на 1966 г. във ВНИИС и завод "Електросигнал" - Воронеж, се проведоха изпитанията на една наша, нова разработка на 10-канален УКВ радиотелефон, т.н.
За изпитанията във Воронеж замина една внушителна група група от специалисти на НИПКИРЕ и Слаботоковия завод, водена от директора на Института, инж.Йордан Младенов. Понеже разполагам с документи, много ми е лесно да спомена участниците в тоя наистина масиран десант в столицата на Черноземната област на Русия :). Така, както са в бележника ми, споменавам само фамилиите: Младенов, Салчев, Пилчев, Калеев, Хинков :), Момчеджиков, Балтаджиев и Царибродски - цели осем броя елитни "технически командоси" :). А изпитанията бяха тежки. Особено, климатичните, които се провеждаха в камерите на завода "Електросигнал". Проблемът ни се състоеше в това, че РТ21-10 беше хибридна радиостанция. Което ще рече, че нейния приемник беше изпълнен/изграден изцяло на германиеви транзистори (страх ме е да го напиша!), а 70% от предавателя, също на германиеви транзистори. Останалата част (крайното стъпало и възбудителя) на предавателя бяха на радиолампи. До тук, добре - ще речете вие. А, ако се сетите и да попитате, къде ни е бил акъла, да разработваме радиостанция с германиеви транзистори?, веднага ще ви отговоря така: - Благодаря за хубавия въпрос!
О: Не зная кога, как и защо, но в нашата страна беше построен завод за полупроводникови прибори. Този в Ботевград. Повече от сигурно е, че прословутото ембарго и тук беше изиграло своята роля. Защото експлоатирайки неистовия ни стремеж да се идустриализираме, Западът, в лицето на френската фирма Thomson-CSF ни пробута една вече морално остаряла техника, базирана на елемента германий..Силицият и цялото ноу-хау около него, сигурно са се намирали под възбрана за износ, в страните на тогавашния соцлагер.
Тя е дълга за разказване, но ние направихме чудото - да разработим УКВ радиостанция с германиеви транзистори от серията SFT... , (тогавашната номенклатура на нашия завод), която да работи в температурния обхват от минус 25 до +55 оС.
Може да звучи странно, но най-труден за решаване се оказа проблема с транзисторния ключ на шумоподавителя. Какво ли не сме опитвали. Най-накрая стигнахме до това, да използваме бракуваните за ниско усилване транзистори SFT 308, които ако въобще даваха признаци на живот, можеха да се използват за ключове. На глед проста работа, но ни взе здравето. Защото по време на изпитанието на висока температура (със включен предавател!) и тези "подбрани" екземляри не издържаха и ставаха проводими (отпушваха се)! При което, приемниците млъкваха.....докато не изстинат :(.
В отчаян опит, при естремалните условия поне да оставаме работоспособни, във веригата на транзисторния ключ добавихме и механичния включвател, който се намира на потенциометъра за регулиране на шумоподавителя.
Колко шум, за нищо (и никакъв шумоподавител), а? - "Един силициев транзистор му е майката"(с) - би подсказал решението на проблема бай Ганьо или някой от неговите потомци. И ще е много прав, но откъде да го намерим, този силициев транзистор? За внос по т.н. II-ро направление и дума не можеше да става, а за съветски силициеви транзистори, само бяхме чували. Но след като нашите приемници млъкнаха по време на изпитанията в климатичната камера на воронежкия завод "Електросигнал", настъпи раздвижване и в нивàта над нас. В резултат на което, след няколко дена получих една шепа съветски силициеви транзистори - ако не ме лъже паметта, бяха от типа П101 (с увереност помня само последната цифра ;)). Но едва ли не, по-важното в случая беше това, че получихме и уверение от съветска страна, че те са съгласни да ни ги доставят за бъдещето ни серийно производство. Много важен момент! Значи.... ще има серийно производство, и за него ще бъде осигурена доставката на един дефицитен елемент!
По-нататък, сигурно се досещате, какво става. Заедно с Кольо Царибродски, за нула време подменихме нашите SFT 308 с П101 и проблемът престана да съществува. Първото българско изделие с 1 брой силициев транзистор беше вече факт :)).
До тук с транзисторните проблеми. Защото е време да навлезем смело в гъсталака на езиковите проблеми (и куриози при общуването).
Става дума за тези близки при изписването и още по-близки (дори еднакви) при произнасянето думи. Сигурно има много такива, но тук ще се спра само на една дума, която много често се използва/звучи, както в българския, така и в руския език.
Българската дума "джоб", точно преведена на руски е "карман". А написани като уравнение двете думи изглеждат така:
(на български) джоб=карман (на руски)
В посока от ляво на дясно,т.е. за българското ухо всичко е нормално, няма сигнал за тревога.
Но в обратната посока - от дясно наляво, в руското ухо се получава сигнал за тревога! И още: ужас, любопитство, удивление и още ред такива (чувства), които предизвикват удължаване на физиономията у хората.
А се получава така, защото руското ухо не може да различи "джоб" от "жоп". А то в превод на български вече значи нещо съвсем определено: жоп=гъз. И сега, нали разбирате, какви асоциации предизвикваме, когато леем нашата "родна реч омайна, сладка" © намирайки се в руска среда.
По долу. ще опиша два епизода, които се разиграха пред очите и ушите ми, намирайки се в град Воронеж. После на такива циркове ще присъствам безброй пъти, независимо от това, че съм предупреждавал "нашите" да внимават. Но всуе (напразно)! Представлението винаги се повтаря с неизменен успех. И знаете ли, кое е най куриозното? Когато предупредения "се изпусне" и види резултата, обикновено той се сконфузва. Което, още по-вече затвърдява мнението на околните, с какъв извратен тип и безсрамник си имат работа :)).
Но най-странното, което не мога да си го обясня е, че докато в наша, българска среда, за джобове ние почти не говорим, докато намирайки се в руска среда и особено у "предупредените", възниква някакъв неподвластен на разума, необясним интерес към джобовете. Ту левия, ту десния, задния, външния, (разбира се, тук е и вътрешния, къде без него :). Комбинациите са безкрайни и неистовия интерес към съдържанието на джобовете - тоже(също:).
Как и защо става това, не мога да обясня. Въпреки, че съм експериментирал и мога да докажа, че непредупредените, въобще не се сещат да се занимават с джобовете си. Докато предупредените, направо се побъркват на тая тема. Някакъв ирационален автоматизъм в посъзнаниието ли е, или някакво зацикляне? Когато си припомних това-онова, което съм преживял, намирайки се във Воронеж, се сетих още, как и къде за първи път се сблъсках с проблема, който току-що представих на вашето внимание:)).
Първи епизод.
С Кольо Царибродски сме в една от лабораториите на ВНИИС. Голяма, пълна със лабораторни сътрудници, мъже и жени. Ние двамата правим замяната на транзистора SFT 308 със силициевия П101.
Царибродски се обръща към мен и ме помолва нещо за помощ, на по-висок глас (известно е, че аз малко недочувам :).
- Шефе, бръкни в левия ми джоб и ми подай от там голямата отверка!
Аз ставам и понечвам да отида до закачения на закачалката негов балтон, но срещам втренчени погледи и такъв фиксаж, че се вкаменявам. А изражението на лицата? Това трябва да се види, невъзможно е да се опише. На един филм бях гледал как на Луи дьо Фюнес (спящ) му се удължаваше носа по посока на печен колбас, намиращ се на нощната масичка. Само, че това тук съвсем не беше кино, а видях същото - реално удължени лица.
Спокойно, все едно, че не съм забелязал нищо, извадих отверката (следен внимателно от над 10 чифта очи) и подавайки му я, тихо го предупредих, повече да не използва тази дума "в която (нали се сещаш!), си слагаме разни работи" (не я казах!, но той се досети и обеща - "повече няма, ще внимавам!").
И какво стана по-нататък ли? Нали ви го обясних по-горе, в теоритичната част :)).
След поемане на обещанието, Кольо просто се отприщи на тема джобове. А като направех отвличаща забележка и той разбереше, че е сбъркал, се изчервяваше... и т.н. След което, не след дълго, цикъла се повтаряше. Ужасно конфузна ситуация. Някои по-слабонервни колежки не издържаха и просто се изнизаха от стаята.
И тогава дойде времето да проведа първия си експеримент.
На висок глас му казах: -" Кольо бръкни в десния си гъз и ми подай носната си кърпа! Нали разбра къде? В гъза на панталона!".
И какво стана след това ли? Ами нищо. На настръхналата (внимателно следяща нашата комуникация) аудитория моите думи не произведоха абсолютно никакво впечатление. Но Кольо ме разбра. И едва тогава "автоматиката" му сработи.
Е, неистовия стремеж да се занимава с джобовете си остана, но вече ние ги наричахме "другояче". И това "другояче" вече никому не правеше впечатление :)).
Втори епизод
В хронологичен ред, този епизод се случва след първия и затова, откъдето и да го погледнем си остава втори - заключителен :). Но е принос към теорията и практиката на езиковите недоразумения, и ето защо се осмелявам да го предложа на вашето благосклонно внимание.
Една привечер с Кольо Царибродски сме в централния универсален магазин на града. На неговия първи, приземен етаж се намираха домашните потреби, железарията, химията и редица други интересуващи средностатистическия българин стоки. В дъното, отляво на входа, имаше нещо като отделно оформена зала, в която се продаваха грамофонни плочи.
След края на работния ден, в универмага е пълно с хора, всеки зяпа и търси това което му трябва, а тук го няма :). Нормално и познато. Вътре в магазина, ние се разделяме и всеки гледа това, което го интересува. По някое време обаче, Кольо ме намира, дръпва ме малко встрани от напиращите към щандовете хора, и ми казва:
- Шефе, ела да видиш какво става при плочите!
Двамата се запътваме натам, с труд се добираме в заличката и започваме да се оглеждаме - какво става? А вътре - пълно с народ. Виждаме, че в дъното на щанда стърчи една яка "девушка", а до нея, лежи грамофон . До грамофона се вижда една огромна камара грамофонни плочи. Девушката е заела поза на отегчена благодетелка и с полуусмивката на Мона Лиза, гледа над главите на хората, които плахо пристъпват към щанда. Когато тълпата се спира пред нея и затихва, се намира смелчак, който се провиква: -"Девушка! Давай!"
Девушката с отмерен, отработен жест, хваща грамофонната мембрана и я хвърля върху готовия за старт грамофон. И явно се цели добре, защото само след няколко такта, залата се изпълва с познатия глас на нашия Емил Димитров, който съобщава на притихналото множество как "....дълго, дълго пазих снимката ти в моя джоб" (из "Войнишка песен" © сигурно се сещате и за игривата мелодия)
И сега, моля за внимание. Помъчете се да си представите картината, която ще се опитам да нарисувам. Множеството ахва и се снишава (може и да прикляква, не можа да се види, какво точно направиха) но резултатът беше очебиен - средното ниво на главите спадна с една-две педи и така напълно се откри гледката към щанда, където девушката продължаваше да грее, с двусмислената си усмивка.
След тази сцена (отзвучаването на рефрена :), настъпи временен хаос. Присъствалите на събитието се хвърлиха към касите (където се изви съответната опашка/очередь). Добралите се до касова бележка, на свой ред завихриха нова "очередь" пред девушката, която безстрастно раздаваше плочите от купа, който лежеше до нея. Когато щастливите притежатели на нашия естраден шедьовър, освобождаваха терена и хукваха да се насладят на придобивката (насаме или в семейния си кръг), вътре се натрупваше новия контингент от обожатели на нашия именит певец. В резултат на всичко това, купът плочи се топеше пред очите ни, като масло в нагорещен тиган.
> Добрите вести се разпространяват/идват бързо ©
Трябва да ви кажа, че там, на самото място, случващото се предизвика у нас, само едно недоумение. Че какво пък толкова? Гледахме и слушахме с интерес това, което става пред очите и ушите ни, но нищо повече. Помислих си на ум и после го споделих с Кольо, че на такъв успех би могъл да завиди, дори и един Елвис Пресли :). Като погледахме още малко, как върви бойната разпродажба на плочите, се върнахме в централния салон и отново се потопихме в света на железата, инструментите и домашните потреби :).
Когато след време, тръгнахме да се прибираме в хотела, който се намираше през една прека улица, известно време вървяхме мълчаливо. И някъде в средата на пътя (и сега си спомням точно къде! :), ми хрумна да поставя един теоритично-практически въпрос на моя спътник:
- Кольо, ти колко дълго можеш да пазиш една снимка в твоя...гъз? (както виждате, дори тука спазих договорената в Института конспирация (виж епизод нъмбър уан) със заместването на имената :))
И тогава, тя стана една....... не е за разправяне. Някакъв вътрешно стаен смях се отприщи и у двама ни. Явно, в подсъзнанието ни, е течал процес на натрупване....което сега се изливаше със пълна сила. Уверявам ви, че почти не помня друг случай, двама души да са се смяли толкова силно и продължително. Смях до сълзи. И всяка дума, особено ако беше от рода на ...."ама ти представяш ли си.....?" - предизвикваше разчекване на устата и премаляване :)). Така дори влязохме и в хотела, кикотейки се като побъркани. А служителките от рецепцията ни гледаха с удивление и укор.....ама май наистина, тия, чужденците, до един са смахнати :)
Как завършват удивителните истории, или: 38 години по-късно
(тридцать восемь лет спустя!)
След "Тримата мускетари", Ал. Дюма написва "Двадесет години по-късно", а после и "След още 10 години". Но тук аз ще карам по-направо и ще ви разкажа какво става по нашата тема, на един път: "тридесет и осем години по-късно" :).
Преди два дни, на 08.04.2004 г. в края на страницата на един много популярен руски сайт за "варез" (софтуер на аванта), се появи следното убийствено "откровение":
" Вчера - в жопе, сегодня - в жопе, завтра, уж точно, в жопе.
Похоже ситуация стабилизировалась."
by Vo1And //www.nnm.ru - 09.04.2004.
.
Явно, много дълъг път е извървян и във великата братска страна. И едва ли вече, там е останал някой, който да се стряска от нашите джобове. А ако се замислите и вникнете в смисъла на това привидно нецензурно изречение, ще видите, че вътре в него (в изречението, не в жопа :), е вложен много дълбок подтекст. От който лъха не само на протест и подигравка. Поводът за това "народно творчество" ще намерим, ако се вгледаме, в малко по-рано появилото се, на същото място, друго "откровение":
" Правительство традиционно пошутило. Проезд подорожал (наземный, подземный и еще какой-то), ввели пару приятных для народа законов... и ведь как верно выбрали день - 1 апреля! Они нас за дураков держат, мы их...... Баланс. "
by d()c //www.nnm.ru - 01.04.2004
Както виждате, времето на майтапите отшумява. И това си е един много серозен протест. Срещу скъпотията и непрекъснатото повишаване на цените, което е неприятна и трайна тенденция - и у нашего брата, тоже. :(
След 38 години, вече и братушките са разбрали какво означава нашия български, многозначителен израз - "да те ударят в джоба"( "Вчера - в жопе, сегодня - в жопе......" :)). И нали забелязвате колко много, в този смисъл, те са се доближили до нашата "родна реч омайна, сладка" ©? Ами така де, в този израз, вече "жопа" по своя вложен смисъл, напълно се препокрива с "джоба". И така, прави възможно възникването на съвременното триединство: джоб=карман=жоп :).
Ами това е. Пазете си джобовете!
И чуйте какво пее Тимур Шаов:
"Денег нет, в стране бардак, в воде холера.
На душе ненужные сомненья.
Лишь портвейн да музыка Малера,
успокаивают мне пищеваренье." :-)).
10.04.2004 / eof